Следвайки този гръцки обичай, кремацията е приета от римляните. В древен Рим това е само привилегия на богатите. Известно е, че най-великите герои на римляните - Сула, Помпей, Цезар, Август и др. - са били изгорени. Около 600 г. пр. Хр. кремацията е толкова широко разпространена, че в средата на V век е издадено официално решение извършването на кремация да става извън града. Останките от пепелта са били съхранявани в изографисани урни и често полагани в колумбарии, големи колкото къщи.

Тъй като ранните християни принадлежали към по-бедните слоеве на населението, земното погребението било обичайната форма на погребение за тях и е останало така до съвременността.

Около 400 г. сл. Хр. земното погребение чрез християнизирането на Римската империя става постепенно предпочитаната форма. В по-нататъшния ход на историята земното погребение постепенно изменя кремацията, с изключение на епидемии и войни.

Забраната на трупоизгарянето в Европа може да се каже, че настъпва по принудителен начин като Крал Карл Велики, коронован по-късно от папа Лъв III с титлата император на Свещената Римска Империя, начело на франкската империя, която припокрива почти цялата територия на Западна и Централна Европа, забранява кремацията на починали под заплаха от смъртно наказание през 785 г. в Падерборн.

В края на Средновековието отново се появява идеята за кремация във връзка с исканията за подобряване на погребалната система, причинена от социални и хигиенни болести. Още през 16-ти и 17-ти век се полагат усилия за нейното повторно въвеждане. По-силни импулси се внасят едва по времето на Просвещението, чийто нов светоглед също търси нови пътища в третирането на смъртните останки на човека.

Така преди първата силезийска война, с указ от 27.2.1741 г., Фридрих II изрично наредил „трупът му да бъде изгорен по римски начин и погребан в урна край Райнсберг“. Значителна промяна настъпва с Френската революция, която страстно се обръща към идеята за кремация. През 1797 г. в „Съвета на 500-те“ било подадено заявление за въвеждане на незадължителна кремация, а на Френския Институт било възложено научно изследване на кремацията. Успехът на тези усилия е, че през 1800г кремацията е официално одобрена във Франция. Независимо от това, съвременните тогава правни норми, като пруския общ закон за земята, приемат, че погребението е доминираща форма на погребение.

Въпреки това до 19 век на кремацията се гледа критично. Яков Грим провежда на 21 ноември 1849г. вълнуваща лекция "За изгарянето на труповете" в Берлин, а през 1876г. на първия Европейски погребален конгрес в Дрезден са разработени първите директиви за изгаряне на "човешки тела по дискретен начин".

Католическата църква забранява изгарянето на починалите през 1886 г. и затяга клаузите през 1892 г. "чрез отлъчване" (cod jur. Can.1339).

Въпреки това, от 1876 г. в Европа (Милано) и Северна Америка (Вашингтон) са изградени крематориуми.

През 1878 г. в Гота е построен първият крематориум в Германия. Това съоръжение, резултат от съвместните усилия на погребалните сдружения, дълго време е било единственото в Германия. Едва през 1891 г. последва друг в Хайделберг. Отделни провинции като Анхалт, Брауншвайг, Хамбург, Саксония и особено Тюрингия, правят използването на кремацията много по-лесно. Други изостават и въвеждат определени предписания. (Този конкретен текст проследява процесът на въвеждане на крематориуми в Германия)

Въпреки това, кремацията придобива все повече и повече последователи и броят на крематориумите расте.

На 15.05.1934г. се въвежда закон, в който кремацията се регулира и се приема, че земните погребения и кремацията по принцип са равнопоставени.

През 1962 г. католическата църква при папа Йоан XXIII. приема кремацията на трупове ("Не забранява кремацията").

Днес повече от една трета от починалите в Европа са кремирани, 50% в САЩ и около 90% в Азия.

Погребателен ритуал при прабългарите:

Характерни за прабългарите на Долния Дунав са биритуалните некрополи. В тях мъртвите са погребвани по два различни обичая - трупоизгаряне и трупополагане. При трупоизгарянето горелите кости се поставят в урна (най-често гърне) и урната се заравя в плитка яма. Понякога урната е оградена и покрита с тухли или плоски камъни. Съществуват и безурнови погребения. При трупополагането тялото е поставено в дълбока гробна яма с глава на север (ориентация север-юг) с леки отклонения на изток или на запад. Съществуат и гробове с ориентация запад и изток. Тялото обикновено е с изпънати отстрани ръце. В гроба били поставяни храни (в гърнета или стомни) и лични вещи (обеци, халки, огнива, рогчета, костени и метални амулети, а понякога оръжието (меч, лък, стрели) и коня на покойника. Изключително рядко се срещат колани с апликации. Разпространени са ритуали за обезвреждане на мъртвия.

Погребален ритуал при славяните:

Основен погребален ритуал при славяните бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвите в гробовете славяните поставяли различни предмети, които би трябвало да им служат в отвъдния свят. Характерно за славянските погребения е, че горелите кости се поставят в урна (най-често гърне, изработено на ръка) и в гроба не се поставя жертвена храна. Рядко в славянските погребения се откриват малки, празни съдове, които вероятно са съдържали течности.